неделя, 30 декември 2018 г.

Гълъбице от брега на Черно море - 2017


Гълъбице от брега на Черно море


Малка гълъбице, от земята на траките,
с коси разпилени от вятъра,
Ти обгръщаш и стопляш сърцето ми,
което за теб копнее
и в гърдите ми пърха.

Далеч от полета ти, гълъбице,
о, аз искам да се върна веч!
С размах силен на крилете кондорови
небето синьо, като кораб да пребродя.
И в земята тракийска да оставя
от нозете си стъпки в снега.

Да убия това разстояние,
което болка жестока ми причини.
А кръвта на таз болка
обагря съзнанието ми
с безброй сияйни светлини,
щом видя в него образа ти мил.

Ще се върна скоро от мисията моя,
сърцето лудо бие
ще почувствам аз,
и радостта огромна от детски ми мечти
да съзра отново твоята усмивка.

Разтварям крилете си, за да полетя,
да се боря с вятъра
и да победя.
Мълчанието на вечните снегове,
и на заснежените мои върхове
на народа мой,
който е и твой
свидетели са те на саможертви безброй.

Чува се, ехтят тимпани,
на древните инки - ритуални барабани.
Отекват те от ек на ек,
от връх на връх,
от човек на човек.

Едвам прозира там далечината...
И вятърът от пампата моя,
се стреми към морето твое.
Ежедневието ми е риболовец,
в мрежите си то улавя неволите на деня,
за да мога аз да продължа.

Сън не съм спал,
за да те сънувам буден!
С очите ми черни и коси абанос,
разчорлен, разрошен,
докрай изтощен.

Дълго пътувах, безкрай изморен,
в земите родни, намерих прием.
Но виждам все съща е участта,
на моите братя в голяма беда,
потъпкват ги работодатели -
безжалостни експлоататори.

И бори се там, бащата едва,
за хляба насъщен на свойте деца.
Редом с майката, ръка за ръка,
свикнали с болката,
на живот без свобода.

Недей да бързаш да живееш,
не пришпорвай живота,
казваше ми моят дядо Тата Ное
Няма да бързам, обещавах му аз.

Помня планинските пътеки,
бягат, вият се
покрай почитаните от нас хълмове.
Помня техните дълбоки клисури,
подскоците на ламите,
лъкатушенето на дивите лами,
гърления звук от ръмженето на очилатите мечки.

Дете като бях, ме запленяваше
да играя с моите вакли малки лами,
с моите очилати мечета.
И гласът нежен на старата ми майчица,
която по името ми мило ме зовеше.

Къде ли е сега малката пума,
приятел на детските ми дни.
В скута ми лежеше и чувствах нейната топлина.
Ближеше раните ми,
и лекуваше ме от белезите,
които всеки ден ми нанасяше живота,
чрез самотата в жестокото ежедневие.

Може би аз сгреших...
Но където и да ида,
тук ще остане земята ми и народа ми,
копнеещи да чуят
гласа на Сапа Апу Инката, който съм аз!



Но моето място е там, където
любовта ме очаква
с аромата на нежната българска гълъбица
протегнала ръцете си като криле
за да ме обгърне с любовта си завинаги.

17.01.2017г.
* Урпи – на езика кечуа означава гълъбица.
Оргиналният текст може да бъде прочетен както следва:
http://juanestebanyupanqui.blogspot.bg/2017/01/urpi-del-mar-negro.html

За един 18-ти рожден ден - 2012


За един 18-ти рожден ден
/ или „Войнстващият млад мъж от брега на Черно море” /
24.03.2012г.


Легендарен леден войн,
недостъпен,

там на Черното море,
поглеждаш с очи към небето,
опитваш да обичаш със сърцето,
в уединение, което 
непостижимо е.
В погледа ти горд личи
какво харесваш, какво недолюбваш...
и мислиш за
горчивината на бедността..

Стоически трудности понасяш 
и с умение
плаваш през морето
солено на живота.
Още от прага на класната стая, 
която подобна е:
на бурно море
пълно с водорасли,
но не ще успее да те потопи
с тъгата си.

В утробата на моята принцеса,
заспивал си, с биенето
на нейното сърце..
И както е снегът
- най-отгоре на върха, 
така и ти като водач
- издигаш смело знамето -
символ и вечен щит
на вековната моя
и твоя нация.

Гледаш с непоколебимост
към бъдните поколения в равнините,
а стремителните води се успокояват
под твоя поглед..
Довършвай винаги започнатото..
Дори когато, трудно е
да продължиш напред -
- усмихни се,
независимо от всичко !!
И нека хората говорят, 
но някой ден те ще признаят:
ТОЙ Е !! 


Превод: Таня  Костадинова-Юпанки, март 2012г.


24.03.2012г.
 =================


Поетът Хуан Юпанки за поетесите в Латинска Америка, ч.2 с превод на БГ